Някои аспекти на непозволеното увреждане като следствие на противоправното използване на чужда търговска марка

Зачестяват случаите на противоправно използване на търговски марки, които са популярни и разпознаваеми на пазара на определена стока или услуга. По този начин недобросъвестният търговец създава у потребителя измамното очакване, че ще получи престация, която отговаря на определени стандарти, заложени от притежателя на търговската марка като по този начин и за сметка на последния успява да реализира продажби. Губещи в тази ситуация са както потребителят, който рискува да получи стока или услуга, която не отговаря на очакванията му, така и притежателят на търговската марка, който често пъти е направил сериозни финансови и други косвени инвестиции в популяризиране на търговската си марка с реклама и други средства, но бива лишен от определен дял от продажбите, които иначе би реализирал. Наред с горното съществува сериозен риск подведените потребители неволно да уронят репутацията на притежателя на търговската марка, след като споделят впечатленията си от получената престация, продадена им под тази търговска марка.

Отговорността за нарушаване на правото на търговска марка е деликтна. Специалните искове, които са на разположение на увредения са посочени в чл. 116 от Закона за мерките и географските означения (ЗМГО), а съгласно чл. 125 от ЗМГО същите са подсъдни на Софийски градски съд (СГС). С тази разпоредбата е установена специална подсъдност при разглеждането на исковете по ЗМГО, за която без значение са цената на иска и седалището на ищеца. Тя дерогира общите разпоредби на Гражданския процесуален кодекс (ГПК) относно подсъдността на искове по ЗМГО. Специалната подсъдност осигурява концентрация на определен тип дела (в случая по ЗМГО) в един съд и осигурява специализацията му по тях.

За да бъде използването на чужда търговска марка правнообосновано, следва между използващият марката и нейният притежател да е налице лицензионен договор. Без да е налице съгласието на притежателя на марката, нейното използване от трето лице представлява противоправно деяние, годно да бъде част от фактическия състав на непозволеното увреждане. Предоставянето на съгласие за използването на правата върху марка по смисъла на ЗМГО представлява формален акт, осъществяващ се посредством лицензионен договор по чл. 24 от ЗМГО, който следва да е сключен в писмена форма за действителност между притежателя на марката (лицензодател) и ползващото я лице (лицензополучател). Следователно, липсата на такъв договор, по силата на който ответникът да ползва марката на притежателя ѝ, се приравнява на липса на съгласие на последния, което води до нарушение, когато се използва по някои от начините, посочени в чл. 13, ал. 2 ЗМГО. В конкретния случай, описаните по-горе действия на ответника са извършени без наличието на съгласие, дадено в предвидената от закона форма – лицензионен договор.

По въпроса за вредите от нарушаване на правото върху търговска марка в Тълкувателно решение № 1 от 31.05.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСНК е прието, че същите са свързани със същностните белези на правото върху марка като специфично нематериално благо, част от интелектуалната собственост. Посочено е, че приложението на марката в стоковия оборот е резултат на разходи на средства и време за създаване на търговската репутация на притежателя ѝ и отрицателните икономически последствия от нейното засягане са реални и различими, но трудни за остойностяване с познатите механизми на непозволеното увреждане. Прието е, че националният законодател, при съобразяване на съществуващите международни стандарти, е създал разпоредбата на чл. 76б ЗМГО (отм.), който е идентичен с действащия към настоящия момент чл. 119 ЗМГО. Посочените разпоредби създават презумптивен механизъм за оценка на вредите при нарушение на правото върху марка, когато  искът е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер.

Съгласно чл. 119, ал. 1, т. 1 ЗМГО, „Когато искът е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, ищецът може да иска като обезщетение от 500 до 100 000 лв., като конкретният размер се определя по преценка на съда при условията на чл. 118, ал. 2 и 3“

По аргумент от чл. 118, ал. 1-3 ЗМГО, обезщетение се дължи за всички претърпени имуществени и неимуществени вреди и пропуснати ползи, които са пряка и непосредствена последица от нарушението. При определяне размера на обезщетението съдът взема предвид и всички обстоятелства, свързани с нарушението, както и приходите, получени от нарушителя вследствие на нарушението. Съдът определя справедливо обезщетение, което трябва да въздейства възпиращо и предупредително на нарушителя и на останалите членове на обществото. Т.е. обезщетението, което съдът следва да определи по справедливост, има и санкционен елемент, целта на който е „да въздейства възпиращо и предупредително на нарушителя и на останалите членове на обществото“.

В правната теория и в практиката на Върховния касацонен съд единодушно се приема, че имуществените вреди, които маркопритежателят търпи от нарушение на правото му на търговска марка, могат да бъдат два вида – претърпени загуби и пропуснати ползи, които представляват разликата между имуществото на притежателя на марката след засягането на благото и това, което би имал, ако нямаше засягане. В хипотезата на нарушено право на марка чрез предоставянето на услуги, означени със знак, идентичен или сходен с марката, без съгласието на маркопритежателя, притежателят на марката може да понесе отрицателни икономически последствия, например да пропусне да реализира печалба, печалбата да бъде реазилирана несправедливо от нарушителя и други. Освен това, когато тази услуга не отговаря на високите стандарти на притежателя на марката, се накърнява и репутацията на марката, в резултат на което маркопритежателят търпи освен загуби, изразяващи се в разходи за възстановяване на накърнената репутация, също и в пропускане на възможността да реализира очакваната печалба (пропуснати ползи). В тези случаи, при определяне на размера на дължимото обезщетение, следва да се отчитат всички необходими аспекти и отрицателни икономически последствия – например пропусната печалба от страна на маркопритежателя или получената от нарушителя печалба, или, ако има, и други причинени вреди /претърпени загуби или пропуснати ползи/. Като алтернатива, когато е трудно да се определи размерът на понесената действителна вреда, размерът на обезщетението се определя като еднократна сума, най-малко в размерът на лицензионното възнаграждене, което би било дължимо, ако нарушителят беше поискал разрешение от притежателя за ползване на марката. В този смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в Решение № 22 от 10.05.2012 г. по т.д. № 1157/2010 г. на ВКС, ТК, II Т.О., Решение № 253 от 12.04.2017 г. по т. д. № 2923/2015 г. на ВКС, ТК, II Т.О., Решение № 22 от 10.05.2012 г. по т. д. № 1157/2010 г., на ВКС, ТК, II Т.О., постановени по реда на чл. 290 ГПК.

От изложеното по-горе следва, че когато искът по чл. 116 ЗМГО е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, ищецът може да иска обезщетение, което съдът определя по справедливост в границите по чл. 119, ал. 1, т. 1 ЗМГО, но не по-малко от размера на лицензионното възнаграждение, което би било дължимо, ако нарушителят беше поискал разрешение от притежателя за ползване на марката, като размерът му трябва да въздейства възпиращо и предупредително на нарушителя и на останалите членове на обществото.

При определяне на размера на това обезщетение следва да се вземат предвид всички отрицателни икономически последици, настъпили в резултат на нарушението на изключителното правото върху регистрирана търговска марка, включително накърняването на репутацията на марката увредения, в резултат на което маркопритежателят търпи освен загуби, изразяващи се в разходи за възстановяване на накърнената репутация, така и пропуснати ползи изразяващи се в нереализиране на очакваната печалба.

Този принцип е установен и в разпоредбата на чл. 162 ГПК, според която „Когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера по своя преценка или взема заключението на вещо лице.“

Необходимо е да бъде налице и пряка причинно-следствена връзка между противоправното поведение на ответника  и причинената вреда. По отношение на размера на вредите приложение намира разпоредбата на чл. 119, която предвижда презумптивен механизъм за оценка при нарушение на правото върху марка, когато  искът е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер. Т.е. доказването на противоправното деяние, винаги има за последица присъждането на обезщетение за вреди в определен размер, а когато същият не може да бъде определен – по справедливост.

Вината на делинквента произтича от общия правен принцип да не се вреди другиму. Освен това, отговорността по чл. 116, ал. 1, т. 3 ЗМГО, представлява специален вид деликтна отговорност, за която следва да намери приложение и презумпцията за виновност по чл. 45, ал. 2 ЗЗД.

Следва да се вземе предвид, че исковете по ЗМГО могат да бъдат обезпечавани в производство по обезпечение на бъдещ или предявен иск, като практиката показва, че това често води до максимално бързо преустановяване на нарушението, което иначе може да доведе до значителни загуби за притежателя на марката за периода на висящност на исковия процес.